Децата не се раждат нито лоши, нито добри - АСТРИД ЛИНДГРЕН
Не се знае какво подтиква хората да се трансформират в насилници на беззащитни дребни индивиди, това не е нещо, с което се привиква.
Във всички случаи сходна свирепост не трябва да се толерира по никакъв мотив. Домашното принуждение е пагубно за образуването на здрави персони.
Такова е посланието на Астрид Линдгрен , майката на Пипи и Карлсон , в тирада, която тя държи през 1978 година във Франкфурт на Майн.
Речта е под надпис „ Никога повече принуждение “ и бързо обикаля света. Само година по-късно в Швеция е признат закон за възбрана на физически санкции върху децата.
Мисля, че би трябвало да стартираме през цялото време – от децата! Те скоро ще ръководят тази планета и ще вземат решение дали да продължат с насилието или да живеят в мир и наслада.
Помня какъв потрес изживях, когато осъзнах: нас ни ръководят елементарни хора, които не разполагат с дара на божествена далновидност или нереална мъдрост. Те са тъкмо като нас, с техните недостатъци и пристрастености, само че те имат власт. Защо тези хора вземат толкоз неприятни решения? Дали, тъй като са зли по природа?
Не мисля по този начин. Децата не се раждат нито неприятни, нито положителни. Кой взема решение дали ще бъдат открити и положителни, или закоравели и яростни вълци единаци? Това сме ние, техните родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е обич.
Веднъж срещнах дамата на пастора. Тя ми описа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателната роля на побоите, въпреки тогава биенето на деца да е било много публикуван педагогичен способ.
Но един път, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, направил някаква беля и дамата решила да пристъпи правилата си и да го напляска. Казала му да иде на двора и самичък да откри пръчка, с която да извърши наказването.
Момченцето дълго не се прибирало, а когато пристигнало, лицето му било мокро от сълзи. То споделило: „ Мамо, не открих пръчка, само че открих камък, който можеш да хвърлиш по мен. “
В този миг майката схванала по какъв начин наподобява тази обстановка през очите на дребното дете: в случай че моята майка желае да ми аргументи болежка, няма никакво значение по какъв начин ще го направи, със същия триумф може да го направи и с камък.
Майката гушнала детето и дружно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската полица като спомен за това, че насилието не е излаз.
Ще попитате: Е, какво ни казвате, че в случай че спрем да наказваме децата си, ще създадем нов тип Хомо Сапиенс и всички в един момент ще станат положителни, а войните ще изчезнат? Не, несъмнено, че не. Само детските писатели могат да имат вяра в сходна химера. Този безпаричен, трагичен свят се нуждае от купища промени и промени.
Но децата ни виждат в какъв брой доста експанзия тъне светът и е допустимо да си мислят, че това е единственият метод за решение на всички проблеми. И тъкмо в този миг, ние, вкъщи, можем да им покажем, че има и различен път. Това е, което ние можем да създадем за мира.
Камъкът върху кухненската полица ще ни помогне да запомним: „ Не на насилието! “
